сряда, 29 август 2012 г.

Последният

През огромния панорамен прозорец пред мен ясно се виждат светлините на града - ярки, многоцветни, измамни - както е измамно всичко през нощта. По улиците на тридесет етажа под мен всичко си е по старому - дилъри в черни суичъри зарибяват поредните бедни души, жадуващи за няколко мига ефимерно щастие; бездомници ровят в кофите за боклук, търсейки нещо, което да им помогне да оцелеят в суровия свят на улицата; банди, които непрестанно живеят на бързи темпове, обирайки дрогерии и супермаркети - никой от онези, които членуват в тях няма да доживее до тридесет; мъже, убиващи жени, насилващи деца, убиващи за да задоволят хищническия си нагон...
Картини от нощта, които с идването на сутринта ще умрат, ще се превърнат в пепел... а на следващата нощ ще се възродят като Феникса от Хелиополис - и така ден след ден чак до края на света.
Познавам нощта по-добре от всеки друг - знам тайните й, красотите й, ужасите й... защото само в мрака съм свободен. Всички ние бяхме свободни - някога.
Хората винаги са се страхували от нас - заради онова, което сме - или което сме били. Страхували са се, плашели са децата си с нас... и въпреки това са мечтали да са като нас - дълговечни, привидно всемогъщи, тайнствени и загадъчни. Ние не сме безсмъртни, макар да живеем с векове - за хората обаче ние сме неподвластни на смъртта и точно това желаят и те - да живеят вечно. Защо?
Какво романтично или възвисено има в това да бъдеш преследван из целия свят, да бягаш като диво животно, а ловците да избиват всички, дори и децата - само защото сте се опитвали да оцелеете така, както е заложено в гените ви? Хората обаче не го разбират. Никога няма да го разберат.
Ние не сме виновни, че сме се родили такива - ние просто сме и това не подлежи на промяна. Ние нямаме право на избор.
Но всяко нещо рано или късно се среща със своята съдба. Така стана и с нас. И първоначлно никой не го забелязваше... а когато това стана, вече беше твърде късно.
Все повече наши деца се раждаха с мутации или умираха привидно без причина. Здрави индивиди умираха в мъки, каквито ничий разум не би могъл да побере. И в началото някои започнаха да смятат, че това е дело на хората, че те най-сетне са открили средството да ни унищожат, и че е време да се действа срещу тях.
Войната не се състоя. Слава на всички богове, нямаше война. Защото разбрахме, макар и по случайност, че причината е в самите нас - че вирусът, създал расата ни преди хилядолетия, сега мутира и ни убива, заличава ни малко по малко - възмездие за сторен грях: преди, някога, далече назад.
И оттогава започнахме да намаляваме - ден след ден все повече от нас умираха. Накрая останахме само аз и Касандра, моята единствена и голяма любов. Намерихме си убежище тук - в изоставена офис сграда близо до центъра на града. Място, където достойно да изживеем последните си мигове.
Тя умря преди три часа - тресеше се и се гърчеше, а красивото й лице се превръщаше в гротескна маска на ужаса... а накрая остана само шепа пепел по покрития с разпилени машинописни листа под - само това остава от всички нас, независимо дали сме хора или вампири.
Аз също ще умра - усещам как плътта ми се движи като жива, сякаш нещо вътре в мен напира да се освободи. Аз съм последният от своя род, а скоро вече няма да има друг.
Но тази нощ, коленичил пред изпадналото в конвулсии тяло на моята любима, аз се заклех да направя онова, което съм мечтал от дете - да зърна изгрева.
И сега го чакам. Седя в това безкрайно студено помещение и се взирам навън, а плътта ми сякаш се топи.
Небето постепенно изсветлява и аз се изправям - коленете ми са схванати от дългото седене пред прозореца. Нещо сякаш се движи в стомаха ми. Скоро, Каси, скоро ще бъда до теб.
Хората мислят, че не сънуваме. Хората мислят, че не можем да изпитваме чувства, освен глад и... понякога любов. Но тогава защо в този момент изпитвам страх?
Кървавият слънчев диск се издига иззад огромните небостъргачи право срещу мен и усещам как лъчите му ме милват и плътта ми изгаря. Господи на всички богове, толкова е красиво! Мила моя как ми се ще и ти да зърнеш това! И в мига, в който слънчевите лъчи докосват лицето ми, сякаш чувам твоя глас:
"Аз съм тук - изричат устните ти, а дъхът ти гали врата ми. - Аз съм тук."
А после светлината обгръща всичко и аз пристъпвам напред...

* * *
По някое време през деня един служител на строителната фирма, наета да ремонтира офисите и заседателните зали на сградата, влезе в голямата празна зала, огледа я и понечи да си тръгне, когато забеляза купчинката пепел близо до панорамния прозорец. Нищо и никаква купчинка пепел... само дето на човека му се стори (по-късно щеше да го признае на съпругата си), че фигурата, образувана от пепелта, е пречупено на две сърце. Мъжът поклати глава, обърна гръб на прозореца и излезе в коридора, бавно затваряйки вратата зад гърба си, оставяйки помещението пусто и тихо, както го беше заварил.
И докато затваряше, за миг - само за миг, му се стори, че чува далечна, тиха въздишка.

"Последният" също като "Свенливият" беше написан през 2008-а. Най-плодотворната в творческо отношение година за мен. И той, както повечето ми истории, се появи без първоначален замисъл. Спомням си обаче как го написах. 
Тъкмо бях легнал (някъде около полунощ) и затворил очи, когато пред очите ми изплува образът на мъж, застанал пред гигантски панорамен прозорец късно нощем. Не знаех кой е мъжът. Нямах представа кой е градът. Нямах си идея какво точно трябва да представлява тази сцена. Но образът беше толкова ярък, че накрая станах, включих компютъра и започнах да пиша. Идеята, че героят е вампир, дойде случайно - вдъхновена до известна степен от "Блейд", който бях гледал предната седмица. Останалото написах просто така, без да знам какво точно ще излезе. Получи се "Последният".

Няма коментари:

Публикуване на коментар