вторник, 16 октомври 2012 г.

Есен

І.

От лявата страна на пътя започва полегат рид, обрасъл с дървета – клоните им са голи, стърчат обвинително към сивото небе, кривят се, подобно на разкривени от артрит старчески ръце и се протягат над пътя долу, без да могат да го достигнат. Мъртви листа покриват земята, докъдето погледът може да обхване. Наситенооранжеви, огнени. Пламтящ килим, ярко контрастиращ с жълтеникавата сивота на мъглата, виеща се покрай стволовете, спуснала се като гъста пелена над притихналата гора. Пътят е черен, чакълест и мокър. По него все още личаха следи от колела, но карети не са минавали оттук скоро... или поне усещането, което витае наоколо, е такова. Отдясно на пътя се спуска стръмен склон, също покрит с дървета и пламнал килим от мъртви, загниващи листа. Тъмните дървесни стволове се редят един до друг като безмълвни воини – армия, притихнала в очакване на предстояща битка.
Армия от живи сенки, постепенно чезнещи в мъглата.
Броди по пътя, сам с мислите си, изолиран от неприятната мокрота на постоянно сипещия върху му се дъжд.
Имението е в края на пътя, зад завоя. Дърветата оредяват, мъглата се сгъстява, дъждът започва да плющи оглушително. Ограда, масивна и зловеща с черните си шипове и виещи се по камъка отровни лози и ластари на странни цветя, пази имението от неканени гости.
Забелязват го още щом излиза от гората. Тъмнокафяви и черни нощни пеперуди изхвръкват от местата си по камъка, останали скрити досега, и политат през дъжда към отворения прозорец на Западното крило.
Портите се отварят още преди да е хванал хлопалото. Дори скърцането на безмерно старите сглобки е тихо и приглушено под влудяващия съсък на дъждовните струи. Той пристъпва напред – вече е на каменната алея.
Алеята се е проснала пред него като мъртва змия, превърната в камък. Отстрани има нисички храсти, тревата е буйна, некосена от столетия, и в нея подскачат и се тътрят разни неща, които той не може да разгледа хубаво, пък и не е сигурен дали иска да го стори. Има и клетки. Празни клетки с ръждясващи пръти, с деформирани ключалки и криви вратички – някои дори нямат такива. Редят се от двете му страни като килии в затвор без стени. Пита се какво ли е предназначението им и този въпрос не го напуска дори когато отваря вратата на имението и влиза вътре.
Лъхва го хлад, мирис на нещо старо, студено и лепкаво, на мъртви листа, умиращи сезони и паяжини. Същевременно до ноздрите му достига сладък дъх – на тиква, орехи, на нещо, което не може да определи.
Тиквени фенери блесват покрай стените на коридора, редуват се с фенери от ряпа – ново и старо едно до друго. Гоблени и картини с есенни сцени красят хладния камък. Статуя – на Джак, вдигнал вездесъщия си фенер, го наблюдава кротко, докато той върви по коридора. Стъпките му отекват силно, твърде силно в празното място. Ако има дом, обитаван от призраци, то този дом е точно такъв.
- Есен – прошепват гласове, стари и забравени, и покрити с прах също като остарелите дървени полици. – Есен. Есен.
- Есен – подхващат тихия зов стените. „Есен”, въздъхва подът, направен от сухи листа и изгнили филизи. „Есен” – съскат пламъчетата във фенерите и черните свещници по стените. „Есен. Есен. Есен.”
Той спира пред една от огромните картини, закачени по стените. На картината има самотно имение, досущ като неговото, оградено с безкрайни житни поля. Докато ги наблюдава, житата започват да се движат, галени от вятър, заключен зад предпазното стъкло. Тъмните облаци над полето и имението се местят, бавно, бавно, а някакви тъмни фигурки изведнъж се появяват отнякъде и се хвърлят към житното море.
Той докосва с пръсти студеното стъкло, покриващо картината. Въздъхва тихо и въздишката му е подета от стотици невидими усти, които я възнасят из цялото имение. В пусти и студени стаи лумват камини. Из черни, прашасали подземия задрънчават вериги, нейде из забравени тавани паяци се свиват в мрежите си сред изсъхналите тела на мъртви насекоми.
„Есен” – прошепва той собственото си име. „Есен“... И докато го прави, неусетно се пренася на друго място, нейде далече, далече, далече оттам.

II.

Децата се смеят.
Звънливият, самотен звук се понася навред из жълтия океан от житни кълнове, сепва чучулигите, кара зайците (озовали се там случайно или не) да вдигнат разтревожено главици, а дългите им уши щръкват смешно. На едно самотно дърво са кацнали синигери и наблюдават любопитно, а от някаква хралупа се подава учуденото личице на катеричка, което сякаш пита за какво е целият този шум.
Децата са две – братче и сестриче, и двете са на не повече от девет, но това не е важно, защото възрастта никога няма значение и това важи за всеки човек. Момченцето е червенокосо, с очи зелени като дълбините на близкото езеро и издължено, но красиво лице, същото като на сестра му, чиито коси обаче са сякаш от злато, а усмивката ѝ би могла да стопи сърцето и на най-черния звяр в горските дъбрави.
Цял ден играят сред житата и въпреки това двамата изглеждат недосегаеми за умората, за комарите и другите неприятни неща. В този момент те сякаш могат да играят с векове.
Момчето е хванало бръмбар. Едрото насекомо, чиито цветове преливат в различни ослепителни оттенъци, разтваря криле, забръмчава, опитва се да отлети. Напразно. За крачето му е завързан тъничък, но здрав конец, и единственото, което лишеното от разум създание може да направи, е да обикаля безпомощно из въздуха като оживяло парче скъпоценен камък. Момчето стиска края на връвчицата, наблюдава с интерес движенията на бръмбара; вижда и сестричката си, прехласната по прекрасните цветове на насекомото. След няколко мига тя ще го помоли да пусне съществото, защото не може да гледа как нещо толкова красиво е лишено от свободата си. И момчето ще освободи бръмбара, защото е готово да стори всичко за сестра си, така както тя самата е готова да стори всичко за него. Двамата гледат как животинката отлита, най-сетне свободна, и постепенно се изгубва в спокойния въздух, застинал във вечността.
По-късно двамата тичат из полето, крият се сред житните класове, играят на всичко, за което се сетят, смеят се и в този момент изглеждат вечни, недосегаеми за времето. Отиват до старото дърво, катерят се по него, редуват се или го правят заедно, после отново слизат. Сетне сестричката му се качва високо – лека е като перушинка и пъргава като катеричката, която се скрива уплашено в хралупата си, обезспокоена от двамата шумни натрапници. Той я наблюдава отдолу, гледа я как се катери, как сяда на един от клоните, махва му и се усмихва и той си мисли, че сестра му е най-красивото нещо на този топъл и красив свят. За миг, само за миг, тя отмества кичур златиста коса от лицето си и слънчевите лъци заиграват с него, карат косата ѝ да заблести като течно злато. После клонът – изгнил и стар отвътре, но обикновен на вид отвън – се прекършва с трясък.
Кратичък вик на изненада прерязва топлия ден. Зайците побягват, уплашени. Чучулигите отлитат, без да знаят какво, кога и как. Сетне клонът и момиченцето на него се удрят в земята, а момчето тича напред, опитва се да стигне до сестра си, преди да е станало късно.
Тя все още е жива, когато стига до нея и я сграбчва в прегръдките си. Жива е, когато той започва да вика с цяло гърло родителите си на помощ. Жива е, докато я моли да не го напуска, докато сълзите му капят по красивото й, спокойно лице. Но така и не отваря очи, а не след дълго тялото ѝ се отпуска неподвижно, докато последният ѝ дъх го напуска завинаги.
Момчето не иска да я пусне, не може да я пусне, въпреки че знае, че няма как да я върне, че станалото е необратимо. Болезнено, като ужилването от стотици оси, осъзнаването стяга гърдите му, отнема дъха му. Той никога вече няма да зърне усмивката й, че няма да чуе гласа ѝ и никога няма да види прехласнатия ѝ по някое красиво насекомо поглед. Няма вече игри. Няма повече смях.
Тя е мъртва и в този топъл ден, който сякаш няма да свърши, брат ѝ си пожелава всичко около него да умре, да повехне красотата, да изсъхнат тревите и дърветата, да опустее плодородната земя.
И там, където е сърцето му, нещо заблестява. Като стотици светулки се откъсват от него мънички златни прашинки и поемат навред, понесени от вятъра, променящи всичко, до което се докоснат. Яркозелените листа на дърветата пожълтяват и умират. Сиви облаци погребват слънцето, носещи дъжд, събрал в себе си мъката на целия свят. Птиците отлитат на огромни ята, остават само гарваните, вестители на смърт. Топлият вятър задухва с ледени пориви, смразяващи кръвта. За първи път в цялата история на света слънцето помръква, а зеленината си отива.
Мъртвото момиченце си има име – Съмър. Името на момчето, което я държи в прегръдките си, докато целият свят умира бавно, е Есен.

ІІІ.

Той седи в кабинета си, взира се безмълвно в сивотата на деня отвън. Тук, в неговото царство, слънцето рядко изгрява. А когато все пак го стори, топлината му не достига до мъртвата земя.
Масата до него е дървена, изградена от безброй преплитащи се корени и клонки, сред които пъплят черни бръмбарчета. Фенерите хвърлят дълги сенки из помещението и те се движат, гърчат се и стенат, но не могат да направят нищо на никого, защото са само сенки.
Той, Есен, спи през по-голямата част от годината и сънищата му неизменно се връщат към миналото, към по-добри, по-красиви и спокойни времена. И докато спи, над света царува лято. Но всяка година, точно в деня на злополуката, той се пробужда и идва в студеното, отдавна опустяло имение, разтваря сърцето си и пуска цялата болка, меланхолия и тъга, която е таял в себе си, из света. И гледа, усеща, как природата и светът се променят отново. Листата умират, тревата изсъхва, животните се крият, птиците отлитат към земи, върху които той няма власт.
Той все така стои до прозореца, гледа навън, без всъщност да вижда каквото и да било. Докосва с пръсти студеното стъкло, усеща влагата отвън, докато ледени капки се стичат по стъклото, сякаш сълзи на малко момче.

С първоначално заглавие "Мъртвият сезон", това е най-скорошният ми самостоятелен разказ. Също както при голяма част от историите ми, той също нямаше точна идея - започнах с първите няколко реда, а самата история придоби своя вид някак от самосебе си...

неделя, 23 септември 2012 г.

От камъка


Създаден бе от камък, а сърцето му беше стоманено.
Ръцете му, огромни, груби и страховито жестоки с бляскавите стоманени шипове, бяха набраздени от дълбоки пукнатини – живи рани в безчувствения камък. От вътрешната страна на лактите му имаше изписани четири руни. Четирите заедно означаваха „Живот”. Разделени, двете от тях означаваха „Смърт.”
Той не знаеше това. А и да го знаеше, това едва ли би имало голямо значение за него.
Не бе създаден, за да разсъждава. Не беше дарен с живот, за да го пропилява в безсмислени размисли.
В момента, в който отвори очи - тесни процепи в сивкавия камък, които блестяха с изумруден огън, видя човешкото същество, лежащо на пода в краката му... и от това същество се стичаше нещо червено и топло, обагряше дългата сива брада и старческите бузи. Тънките, свити устни се извиха в измъчена усмивка, когато човекът видя как Той отвори очите си.
- Аз съм твоят създател - проговори човекът и думите останаха увиснали в простраството между двамата. - Аз съм онзи, който ти дари живот.
Закашля се, присви се, бликна още тъмна течност и обагри пода.
- Твоят... - вече хриптеше. - Твоят... Творец...
А после очите му се затвориха и хриптенето секна.
Каменният човек остана безмълвен, безучастен наблюдател. Не би могъл да разбере какво се е случило току-що, не би разбрал смъртта просто защото тя едва ли някога щеше да дойде за него.

Нямам идея откъде се пръкна това нещо. Написан през 2010, този разказ (да го наречем така условно) всъщност трябваше да е фрагмент от фентъзи роман, който така и не се осъществи - по много причини, една от които - че по някое време се оплетох абсолютно в сюжета и го оставих да отлежи. След като преработих кратичкия текст, реших да го извадя отделно, като самостоятелна мини-история, може би дори част от легенда, която едва ли ще бъде разказана някога.

четвъртък, 30 август 2012 г.

Вековен Дъжд

Нощта обгръща света в черното си було, светлините на къщите една по една угасват - само уличните фенери разпръскват светлината на бледи кръгове. Луната се е скрила зад облаците, вещаещи дъжд. Плътна тишина наляга градчето - не трополят карети, не се вайкат ограбени търговци, не подтичват весело деца. Малцината окъснели минувачи забързано преминават по улиците - гледат да се приберат у дома при близките си. Никой от хората не ме забелязва, когато се разминавам с тях. Не ме виждат, не ме чуват, не ме усещат. Не знаят за мен, въпреки че са ми дали име и че скоро и те ще проникнат в моя Дом също като останалите стотици хиляди хора по целия свят. През вековете съм имал стотици имена - гърците ме наричаха Хипнос - баща на Морфей и Никта, брат на Танатос. За обикновените хора от края на XIX в., моето име е синоним на блажено забвение, на глътка спокойствие след тежкия ден.
Моето име е Сън и вие всяка нощ прекрачвате портите на моето кралство.

Малко хора мога да срещна в града - освен все още будните. Защото повечето от тях са в някое свое собствено кътче от неизмеримия ми Дом.
Излизам от границите на града, поемем по пустия, неназован път - нишките на хиляди човешки съдби, мечти и надежди очертават бледи линии около мен. Ако проследя коя да е, ще попадна в онова кътче от Дома Сън, където се озовава всеки човек, щом затвори очи и се отпусне на възглавницата му. Мога да говоря с този човек, да науча проблемите му, да му подскажа решение - което на сутринта той ще припише на внезапно негово хрумване, макар дълбоко в съзнанието си да усеща, че някой, нещо му е помогнало... А може и да унищожа този човек - да го накарам да страда и да пропадне в царството на моята сестра Лудост.
Ах, Лудост! Моя прекрасна, кошмарна сестро! Ти си пуснала корени дори в моята обител - Долината на Лудостта все така стои оградена от тръни на запад от пътепоказателя, на който пише "Път за Никъде". Там обитават кошмарните, изродени форми, които ти приютяваш.
От катраненочерното небе започва да се лее дъжд - той има власт дори в Дома Сън и аз го приветствам. Вдигам лице и оставям капките му да се стекат по кожата ми, да вкарат малко свежест в уморените ми кости.
Стоя така дълго, дълго време - със затворени очи, погълнат от дъжда, заобиколен от нишките на милиони човешки мечти.
- Имаме проблем. - Прокънтява гласът и чувството изчезва - колко ефимерни са всички неща в моето кралство...
- Какво има, Скръб? - питам я. Красивото й лице е по-бледо от обикновено, чувствените устни са изкривени в нещо, което много ми прилича на страх. Скръб да се страхува? Да си позволи да пропадне в Дома на своята сестра? И да събере кураж да потърси помощ от мен? - Какво се е случило?
Да, виждам портите на Дома Страх съвсем близо зад нея, преливат в моя Дом Сън. Нещо не е наред. Определено не е наред.
- Брат ни - изрича Скръб. Гласът й потреперва едва забележимо. - Брат ни, Сън. Брат ни се връща и този път се е заканил да унищожи всички ни...
Усещам сянката на Страх зад себе си. Костите ми изстиват. Няма нужда Скръб да споменава име. Всички ние много добре знаем за кого става дума.
Значи така. Нашият отдавна прокуден брат Кошмар е намерил начин да се освободи от оковите и все още ни помни.
Дъждът продължава да се лее и вече знам, че няма да спре. Защото това е Вековният дъжд, за който ни предупреждаваха онези, които ни създадоха. Дъждът на отмъщението.
Който няма да подмине никой. Никой от нас...

И отново нещо от 2008-а. Първоначално със заглавие "Дъждът на вековете", този разказ трябваше да постави началото на роман, вдъхновен от различни митове, но основно египетски и гръцки. За съжаление романът никога не беше написан, поне не изцяло, а и няколко месеца след като завърших разказа открих уникалната серия "Sandman" на Нийл Геймън и реших, че двете истории имат твърде много допирни точки. Така че вместо да продължа историята като роман, я оставих под формата на разказ, макар и с доста неясен край. Този край, колкото и незадоволителен да е, всъщност е вратичка, която си оставих, ако някога реша да подхвана историята отново - но ако го направя, трябва доста да я преработя, а точно това винаги ми е било най-трудно.

сряда, 29 август 2012 г.

Последният

През огромния панорамен прозорец пред мен ясно се виждат светлините на града - ярки, многоцветни, измамни - както е измамно всичко през нощта. По улиците на тридесет етажа под мен всичко си е по старому - дилъри в черни суичъри зарибяват поредните бедни души, жадуващи за няколко мига ефимерно щастие; бездомници ровят в кофите за боклук, търсейки нещо, което да им помогне да оцелеят в суровия свят на улицата; банди, които непрестанно живеят на бързи темпове, обирайки дрогерии и супермаркети - никой от онези, които членуват в тях няма да доживее до тридесет; мъже, убиващи жени, насилващи деца, убиващи за да задоволят хищническия си нагон...
Картини от нощта, които с идването на сутринта ще умрат, ще се превърнат в пепел... а на следващата нощ ще се възродят като Феникса от Хелиополис - и така ден след ден чак до края на света.
Познавам нощта по-добре от всеки друг - знам тайните й, красотите й, ужасите й... защото само в мрака съм свободен. Всички ние бяхме свободни - някога.
Хората винаги са се страхували от нас - заради онова, което сме - или което сме били. Страхували са се, плашели са децата си с нас... и въпреки това са мечтали да са като нас - дълговечни, привидно всемогъщи, тайнствени и загадъчни. Ние не сме безсмъртни, макар да живеем с векове - за хората обаче ние сме неподвластни на смъртта и точно това желаят и те - да живеят вечно. Защо?
Какво романтично или възвисено има в това да бъдеш преследван из целия свят, да бягаш като диво животно, а ловците да избиват всички, дори и децата - само защото сте се опитвали да оцелеете така, както е заложено в гените ви? Хората обаче не го разбират. Никога няма да го разберат.
Ние не сме виновни, че сме се родили такива - ние просто сме и това не подлежи на промяна. Ние нямаме право на избор.
Но всяко нещо рано или късно се среща със своята съдба. Така стана и с нас. И първоначлно никой не го забелязваше... а когато това стана, вече беше твърде късно.
Все повече наши деца се раждаха с мутации или умираха привидно без причина. Здрави индивиди умираха в мъки, каквито ничий разум не би могъл да побере. И в началото някои започнаха да смятат, че това е дело на хората, че те най-сетне са открили средството да ни унищожат, и че е време да се действа срещу тях.
Войната не се състоя. Слава на всички богове, нямаше война. Защото разбрахме, макар и по случайност, че причината е в самите нас - че вирусът, създал расата ни преди хилядолетия, сега мутира и ни убива, заличава ни малко по малко - възмездие за сторен грях: преди, някога, далече назад.
И оттогава започнахме да намаляваме - ден след ден все повече от нас умираха. Накрая останахме само аз и Касандра, моята единствена и голяма любов. Намерихме си убежище тук - в изоставена офис сграда близо до центъра на града. Място, където достойно да изживеем последните си мигове.
Тя умря преди три часа - тресеше се и се гърчеше, а красивото й лице се превръщаше в гротескна маска на ужаса... а накрая остана само шепа пепел по покрития с разпилени машинописни листа под - само това остава от всички нас, независимо дали сме хора или вампири.
Аз също ще умра - усещам как плътта ми се движи като жива, сякаш нещо вътре в мен напира да се освободи. Аз съм последният от своя род, а скоро вече няма да има друг.
Но тази нощ, коленичил пред изпадналото в конвулсии тяло на моята любима, аз се заклех да направя онова, което съм мечтал от дете - да зърна изгрева.
И сега го чакам. Седя в това безкрайно студено помещение и се взирам навън, а плътта ми сякаш се топи.
Небето постепенно изсветлява и аз се изправям - коленете ми са схванати от дългото седене пред прозореца. Нещо сякаш се движи в стомаха ми. Скоро, Каси, скоро ще бъда до теб.
Хората мислят, че не сънуваме. Хората мислят, че не можем да изпитваме чувства, освен глад и... понякога любов. Но тогава защо в този момент изпитвам страх?
Кървавият слънчев диск се издига иззад огромните небостъргачи право срещу мен и усещам как лъчите му ме милват и плътта ми изгаря. Господи на всички богове, толкова е красиво! Мила моя как ми се ще и ти да зърнеш това! И в мига, в който слънчевите лъчи докосват лицето ми, сякаш чувам твоя глас:
"Аз съм тук - изричат устните ти, а дъхът ти гали врата ми. - Аз съм тук."
А после светлината обгръща всичко и аз пристъпвам напред...

* * *
По някое време през деня един служител на строителната фирма, наета да ремонтира офисите и заседателните зали на сградата, влезе в голямата празна зала, огледа я и понечи да си тръгне, когато забеляза купчинката пепел близо до панорамния прозорец. Нищо и никаква купчинка пепел... само дето на човека му се стори (по-късно щеше да го признае на съпругата си), че фигурата, образувана от пепелта, е пречупено на две сърце. Мъжът поклати глава, обърна гръб на прозореца и излезе в коридора, бавно затваряйки вратата зад гърба си, оставяйки помещението пусто и тихо, както го беше заварил.
И докато затваряше, за миг - само за миг, му се стори, че чува далечна, тиха въздишка.

"Последният" също като "Свенливият" беше написан през 2008-а. Най-плодотворната в творческо отношение година за мен. И той, както повечето ми истории, се появи без първоначален замисъл. Спомням си обаче как го написах. 
Тъкмо бях легнал (някъде около полунощ) и затворил очи, когато пред очите ми изплува образът на мъж, застанал пред гигантски панорамен прозорец късно нощем. Не знаех кой е мъжът. Нямах представа кой е градът. Нямах си идея какво точно трябва да представлява тази сцена. Но образът беше толкова ярък, че накрая станах, включих компютъра и започнах да пиша. Идеята, че героят е вампир, дойде случайно - вдъхновена до известна степен от "Блейд", който бях гледал предната седмица. Останалото написах просто така, без да знам какво точно ще излезе. Получи се "Последният".

Свенливият

Ще започна с най-краткия си разказ, който почти няма нужда от редактиране, основно заради размерите си. 

Дейвид Морис беше безкрайно свенлив. Никога не би заговорил някоя по-привлекателна жена; общуването с хора изобщо не му се отдаваше. Беше скромен, сив и безличен човечец, с посивяла, оредяваща коса, носещ измачкан тъмносин костюм и захабена вратовръзка - такива като него имаше из цяла Америка.
Според съседите му Дейвид бил тих и скромен човек и никога не предизвиквал кавги - затова всички те го уважаваха и гледаха на него като на примерен собственик на приятна двуетажна къща в края на "Милдърт Лейн" номер 9.
Дейвид Морис беше най-спокоен, когато беше у дома. Тогава той плуваше в свои води, защото беше сам. Хорското присъствие го притесняваше неимоверно - струваше му се, че всички зяпат в него. Усетеше ли насочен към него поглед, той пламваше целият. А заговореше ли го някой, той започваше да се поти неудържимо и му идваше да се разплаче, макар външно да се сдържаше. Такъв беше още от дете и никога нямаше да се промени. Имаше компютър с включен Интернет, обаче нямаше камера - така можеше да чати спокойно, без да усеща погледите. Когато никой не го виждаше, той се чувстваше спокоен и нормален. Изпращаше електронни писма на красиви жени, с които ако говореше лице в лице, сигурно щеше да получи удар от притеснение.
Псевдонимът, под който пращаше писмата си, беше 2she.

***
Полицаите дойдоха в петък вечерта. Носеха заповед за обиск и той ги пусна да влязат.
Те обиколиха цялата къща, преровиха всички кътчета - и ги намериха. Една по една. Или поне онова, което бе останало от тях. Само безжизнени отрязани глави с изцъклени рибешки очи и лъскави коси, които той редовно миеше и решеше. Така и нямаше да открият телата.
Изнесоха от къщата общо седемдесет и две глави - някои бяха с отдавна изгнила плът и той ги беше захвърлил в килера. Не му трябваха грозни.
Когато започнаха разпита, Дейвид отговаряше едносрично, свел срамежливо глава и с почервенели бузи - като дете, което са хванали да наднича в порносписание.
О, Дейвид Морис беше ужасно свенлив...

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ИСТОРИЯТА
Това е една от онези истории, които ми хрумват просто ей-така, от нищото. Написана за половин час преди няколко години (през юли, 2008, тя няма точно определен сюжет или нещо подобно. Просто ми се искаше да покажа човек, който не може да се впише сред другите (нещо като мен по онова време), но който намира свой начин да се справи с това (аз никога не бих стигнал до подобни крайности, но въпреки това смятам, че все някой би го сторил и това е доста плашеща мисъл). Както и да е. Не смятам, че "Свенливият" блести с кой знае каква литературна стойност, дори не бих го нарекъл "разказ", защото смятам, че е прекалено кратък, за да бъде такъв. Както и да е, мисля че именно заради краткостта му реших да го пусна първи в блога. И заради това, че редакцията му беше бърза.

Добре дошли... тук

Известно време след като създадох най-дълго издържалия засега мой блог (Winds of Sorrow), реших, че е време да създам още един блог - за разказите и другите неща, които наричам "упражненията по писане" на Годи (закачка с профила ми във форума на "Цитаделата"). Идеята ми беше да създам място, където да събера под общ "покрив" всичко, излязло изпод перото ми (в случая "изпод клавиатурата"). Повечето от тези истории могат да се намерят тук-там из нета, но този път съм решил да подхвана нещата от друга страна, като редактирам основно всичко старо (било то добро или не чак толкова добро), да му дам нов облик и да го пусна тук. Не знам каква ще е съдбата на блога, може да не оцелее и месец, но поне ще се забавлявам. Това разбира се, не означава, че Winds of Sorrow е приключен - продължавам с ревютата на филми и книги както досега. И така... Да свършвам с бърборенето. Надявам се все някоя от историите ми да ви хареса. Ако ли пък не... е, поне ще е готино да дам нов живот на старите чернови...