Последният

През огромния панорамен прозорец пред мен ясно се виждат светлините на града - ярки, многоцветни, измамни - както е измамно всичко през нощта. По улиците на тридесет етажа под мен всичко си е по старому - дилъри в черни суичъри зарибяват поредните бедни души, жадуващи за няколко мига ефимерно щастие; бездомници ровят в кофите за боклук, търсейки нещо, което да им помогне да оцелеят в суровия свят на улицата; банди, които непрестанно живеят на бързи темпове, обирайки дрогерии и супермаркети - никой от онези, които членуват в тях няма да доживее до тридесет; мъже, убиващи жени, насилващи деца, убиващи за да задоволят хищническия си нагон...

Картини от нощта, които с идването на сутринта ще умрат, ще се превърнат в пепел... а на следващата нощ ще се възродят като Феникса от Хелиополис - и така ден след ден чак до края на света.
Познавам нощта по-добре от всеки друг - знам тайните й, красотите й, ужасите й... защото само в мрака съм свободен. Всички ние бяхме свободни - някога.

Хората винаги са се страхували от нас - заради онова, което сме - или което сме били. Страхували са се, плашели са децата си с нас... и въпреки това са мечтали да са като нас - дълговечни, привидно всемогъщи, тайнствени и загадъчни. Ние не сме безсмъртни, макар да живеем с векове - за хората обаче ние сме неподвластни на смъртта и точно това желаят и те - да живеят вечно. Защо?
Какво романтично или възвисено има в това да бъдеш преследван из целия свят, да бягаш като диво животно, а ловците да избиват всички, дори и децата - само защото сте се опитвали да оцелеете така, както е заложено в гените ви? Хората обаче не го разбират. Никога няма да го разберат.
Ние не сме виновни, че сме се родили такива - ние просто сме и това не подлежи на промяна. Ние нямаме право на избор.
Но всяко нещо рано или късно се среща със своята съдба. Така стана и с нас. И първоначлно никой не го забелязваше... а когато това стана, вече беше твърде късно.
Все повече наши деца се раждаха с мутации или умираха привидно без причина. Здрави индивиди умираха в мъки, каквито ничий разум не би могъл да побере. И в началото някои започнаха да смятат, че това е дело на хората, че те най-сетне са открили средството да ни унищожат, и че е време да се действа срещу тях.

Войната не се състоя. Слава на всички богове, нямаше война. Защото разбрахме, макар и по случайност, че причината е в самите нас - че вирусът, създал расата ни преди хилядолетия, сега мутира и ни убива, заличава ни малко по малко - възмездие за сторен грях: преди, някога, далече назад.
И оттогава започнахме да намаляваме - ден след ден все повече от нас умираха. Накрая останахме само аз и Касандра, моята единствена и голяма любов. Намерихме си убежище тук - в изоставена офис сграда близо до центъра на града. Място, където достойно да изживеем последните си мигове.
Тя умря преди три часа - тресеше се и се гърчеше, а красивото й лице се превръщаше в гротескна маска на ужаса... а накрая остана само шепа пепел по покрития с разпилени машинописни листа под - само това остава от всички нас, независимо дали сме хора или вампири.
Аз също ще умра - усещам как плътта ми се движи като жива, сякаш нещо вътре в мен напира да се освободи. Аз съм последният от своя род, а скоро вече няма да има друг.
Но тази нощ, коленичил пред изпадналото в конвулсии тяло на моята любима, аз се заклех да направя онова, което съм мечтал от дете - да зърна изгрева.
И сега го чакам. Седя в това безкрайно студено помещение и се взирам навън, а плътта ми сякаш се топи.

Небето постепенно изсветлява и аз се изправям - коленете ми са схванати от дългото седене пред прозореца. Нещо сякаш се движи в стомаха ми. Скоро, Каси, скоро ще бъда до теб.

Хората мислят, че не сънуваме. Хората мислят, че не можем да изпитваме чувства, освен глад и... понякога любов. Но тогава защо в този момент изпитвам страх?

Кървавият слънчев диск се издига иззад огромните небостъргачи право срещу мен и усещам как лъчите му ме милват и плътта ми изгаря. Господи на всички богове, толкова е красиво! Мила моя как ми се ще и ти да зърнеш това! И в мига, в който слънчевите лъчи докосват лицето ми, сякаш чувам твоя глас:
"Аз съм тук - изричат устните ти, а дъхът ти гали врата ми. - Аз съм тук."
А после светлината обгръща всичко и аз пристъпвам напред...

* * *

По някое време през деня един служител на строителната фирма, наета да ремонтира офисите и заседателните зали на сградата, влезе в голямата празна зала, огледа я и понечи да си тръгне, когато забеляза купчинката пепел близо до панорамния прозорец. Нищо и никаква купчинка пепел... само дето на човека му се стори (по-късно щеше да го признае на съпругата си), че фигурата, образувана от пепелта, е пречупено на две сърце. Мъжът поклати глава, обърна гръб на прозореца и излезе в коридора, бавно затваряйки вратата зад гърба си, оставяйки помещението пусто и тихо, както го беше заварил.

И докато затваряше, за миг - само за миг, му се стори, че чува далечна, тиха въздишка.

"Последният" също като "Свенливият" беше написан през 2008-а. Най-плодотворната в творческо отношение година за мен. И той, както повечето ми истории, се появи без първоначален замисъл. Спомням си обаче как го написах. 

Тъкмо бях легнал (някъде около полунощ) и затворил очи, когато пред очите ми изплува образът на мъж, застанал пред гигантски панорамен прозорец късно нощем. Не знаех кой е мъжът. Нямах представа кой е градът. Нямах си идея какво точно трябва да представлява тази сцена. Но образът беше толкова ярък, че накрая станах, включих компютъра и започнах да пиша. Идеята, че героят е вампир, дойде случайно - вдъхновена до известна степен от "Блейд", който бях гледал предната седмица. Останалото написах просто така, без да знам какво точно ще излезе. Получи се "Последният".

Свенливият

Ще започна с най-краткия си разказ, който почти няма нужда от редактиране, основно заради размерите си. 

Дейвид Морис беше безкрайно свенлив. Никога не би заговорил някоя по-привлекателна жена; общуването с хора изобщо не му се отдаваше. Беше скромен, сив и безличен човечец, с посивяла, оредяваща коса, носещ измачкан тъмносин костюм и захабена вратовръзка - такива като него имаше из цяла Америка.
Според съседите му Дейвид бил тих и скромен човек и никога не предизвиквал кавги - затова всички те го уважаваха и гледаха на него като на примерен собственик на приятна двуетажна къща в края на "Милдърт Лейн" номер 9.
Дейвид Морис беше най-спокоен, когато беше у дома. Тогава той плуваше в свои води, защото беше сам. Хорското присъствие го притесняваше неимоверно - струваше му се, че всички зяпат в него. Усетеше ли насочен към него поглед, той пламваше целият. А заговореше ли го някой, той започваше да се поти неудържимо и му идваше да се разплаче, макар външно да се сдържаше. Такъв беше още от дете и никога нямаше да се промени. Имаше компютър с включен Интернет, обаче нямаше камера - така можеше да чати спокойно, без да усеща погледите. Когато никой не го виждаше, той се чувстваше спокоен и нормален. Изпращаше електронни писма на красиви жени, с които ако говореше лице в лице, сигурно щеше да получи удар от притеснение.
Псевдонимът, под който пращаше писмата си, беше 2she.

***
Полицаите дойдоха в петък вечерта. Носеха заповед за обиск и той ги пусна да влязат.
Те обиколиха цялата къща, преровиха всички кътчета - и ги намериха. Една по една. Или поне онова, което бе останало от тях. Само безжизнени отрязани глави с изцъклени рибешки очи и лъскави коси, които той редовно миеше и решеше. Така и нямаше да открият телата.
Изнесоха от къщата общо седемдесет и две глави - някои бяха с отдавна изгнила плът и той ги беше захвърлил в килера. Не му трябваха грозни.
Когато започнаха разпита, Дейвид отговаряше едносрично, свел срамежливо глава и с почервенели бузи - като дете, което са хванали да наднича в порносписание.
О, Дейвид Морис беше ужасно свенлив...

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ИСТОРИЯТА

Това е една от онези истории, които ми хрумват просто ей-така, от нищото. Написана за половин час преди няколко години (през юли, 2008, тя няма точно определен сюжет или нещо подобно. Просто ми се искаше да покажа човек, който не може да се впише сред другите (нещо като мен по онова време), но който намира свой начин да се справи с това (аз никога не бих стигнал до подобни крайности, но въпреки това смятам, че все някой би го сторил и това е доста плашеща мисъл). Както и да е. Не смятам, че "Свенливият" блести с кой знае каква литературна стойност, дори не бих го нарекъл "разказ", защото смятам, че е прекалено кратък, за да бъде такъв. Както и да е, мисля че именно заради краткостта му реших да го пусна първи в блога. И заради това, че редакцията му беше бърза.