От лявата страна на пътя започва полегат рид, обрасъл с дървета – клоните им са голи, стърчат обвинително към сивото небе, кривят се, подобно на разкривени от артрит старчески ръце и се протягат над пътя долу, без да могат да го достигнат. Мъртви листа покриват земята, докъдето погледът може да обхване. Наситенооранжеви, огнени. Пламтящ килим, ярко контрастиращ с жълтеникавата сивота на мъглата, виеща се покрай стволовете, спуснала се като гъста пелена над притихналата гора. Пътят е черен, чакълест и мокър. По него все още личаха следи от колела, но карети не са минавали оттук скоро... или поне усещането, което витае наоколо, е такова. Отдясно на пътя се спуска стръмен склон, също покрит с дървета и пламнал килим от мъртви, загниващи листа. Тъмните дървесни стволове се редят един до друг като безмълвни воини – армия, притихнала в очакване на предстояща битка.
Армия от живи сенки, постепенно чезнещи в мъглата.
Броди по пътя, сам с мислите си, изолиран от неприятната мокрота на постоянно сипещия върху му се дъжд.
Имението е в края на пътя, зад завоя. Дърветата оредяват, мъглата се сгъстява, дъждът започва да плющи оглушително. Ограда, масивна и зловеща с черните си шипове и виещи се по камъка отровни лози и ластари на странни цветя, пази имението от неканени гости.
Забелязват го още щом излиза от гората. Тъмнокафяви и черни нощни пеперуди изхвръкват от местата си по камъка, останали скрити досега, и политат през дъжда към отворения прозорец на Западното крило.
Портите се отварят още преди да е хванал хлопалото. Дори скърцането на безмерно старите сглобки е тихо и приглушено под влудяващия съсък на дъждовните струи. Той пристъпва напред – вече е на каменната алея.
Алеята се е проснала пред него като мъртва змия, превърната в камък. Отстрани има нисички храсти, тревата е буйна, некосена от столетия, и в нея подскачат и се тътрят разни неща, които той не може да разгледа хубаво, пък и не е сигурен дали иска да го стори. Има и клетки. Празни клетки с ръждясващи пръти, с деформирани ключалки и криви вратички – някои дори нямат такива. Редят се от двете му страни като килии в затвор без стени. Пита се какво ли е предназначението им и този въпрос не го напуска дори когато отваря вратата на имението и влиза вътре.
Лъхва го хлад, мирис на нещо старо, студено и лепкаво, на мъртви листа, умиращи сезони и паяжини. Същевременно до ноздрите му достига сладък дъх – на тиква, орехи, на нещо, което не може да определи.
Тиквени фенери блесват покрай стените на коридора, редуват се с фенери от ряпа – ново и старо едно до друго. Гоблени и картини с есенни сцени красят хладния камък. Статуя – на Джак, вдигнал вездесъщия си фенер, го наблюдава кротко, докато той върви по коридора. Стъпките му отекват силно, твърде силно в празното място. Ако има дом, обитаван от призраци, то този дом е точно такъв.
- Есен – прошепват гласове, стари и забравени, и покрити с прах също като остарелите дървени полици. – Есен. Есен.
- Есен – подхващат тихия зов стените. „Есен”, въздъхва подът, направен от сухи листа и изгнили филизи. „Есен” – съскат пламъчетата във фенерите и черните свещници по стените. „Есен. Есен. Есен.”
Той спира пред една от огромните картини, закачени по стените. На картината има самотно имение, досущ като неговото, оградено с безкрайни житни поля. Докато ги наблюдава, житата започват да се движат, галени от вятър, заключен зад предпазното стъкло. Тъмните облаци над полето и имението се местят, бавно, бавно, а някакви тъмни фигурки изведнъж се появяват отнякъде и се хвърлят към житното море.
Той докосва с пръсти студеното стъкло, покриващо картината. Въздъхва тихо и въздишката му е подета от стотици невидими усти, които я възнасят из цялото имение. В пусти и студени стаи лумват камини. Из черни, прашасали подземия задрънчават вериги, нейде из забравени тавани паяци се свиват в мрежите си сред изсъхналите тела на мъртви насекоми.
„Есен” – прошепва той собственото си име. „Есен“... И докато го прави, неусетно се пренася на друго място, нейде далече, далече, далече оттам.
II.
Децата се смеят.
Звънливият, самотен звук се понася навред из жълтия океан от житни кълнове, сепва чучулигите, кара зайците (озовали се там случайно или не) да вдигнат разтревожено главици, а дългите им уши щръкват смешно. На едно самотно дърво са кацнали синигери и наблюдават любопитно, а от някаква хралупа се подава учуденото личице на катеричка, което сякаш пита за какво е целият този шум.
Децата са две – братче и сестриче, и двете са на не повече от девет, но това не е важно, защото възрастта никога няма значение и това важи за всеки човек. Момченцето е червенокосо, с очи зелени като дълбините на близкото езеро и издължено, но красиво лице, същото като на сестра му, чиито коси обаче са сякаш от злато, а усмивката ѝ би могла да стопи сърцето и на най-черния звяр в горските дъбрави.
Цял ден играят сред житата и въпреки това двамата изглеждат недосегаеми за умората, за комарите и другите неприятни неща. В този момент те сякаш могат да играят с векове.
Момчето е хванало бръмбар. Едрото насекомо, чиито цветове преливат в различни ослепителни оттенъци, разтваря криле, забръмчава, опитва се да отлети. Напразно. За крачето му е завързан тъничък, но здрав конец, и единственото, което лишеното от разум създание може да направи, е да обикаля безпомощно из въздуха като оживяло парче скъпоценен камък. Момчето стиска края на връвчицата, наблюдава с интерес движенията на бръмбара; вижда и сестричката си, прехласната по прекрасните цветове на насекомото. След няколко мига тя ще го помоли да пусне съществото, защото не може да гледа как нещо толкова красиво е лишено от свободата си. И момчето ще освободи бръмбара, защото е готово да стори всичко за сестра си, така както тя самата е готова да стори всичко за него. Двамата гледат как животинката отлита, най-сетне свободна, и постепенно се изгубва в спокойния въздух, застинал във вечността.
По-късно двамата тичат из полето, крият се сред житните класове, играят на всичко, за което се сетят, смеят се и в този момент изглеждат вечни, недосегаеми за времето. Отиват до старото дърво, катерят се по него, редуват се или го правят заедно, после отново слизат. Сетне сестричката му се качва високо – лека е като перушинка и пъргава като катеричката, която се скрива уплашено в хралупата си, обезспокоена от двамата шумни натрапници. Той я наблюдава отдолу, гледа я как се катери, как сяда на един от клоните, махва му и се усмихва и той си мисли, че сестра му е най-красивото нещо на този топъл и красив свят. За миг, само за миг, тя отмества кичур златиста коса от лицето си и слънчевите лъци заиграват с него, карат косата ѝ да заблести като течно злато. После клонът – изгнил и стар отвътре, но обикновен на вид отвън – се прекършва с трясък.
Кратичък вик на изненада прерязва топлия ден. Зайците побягват, уплашени. Чучулигите отлитат, без да знаят какво, кога и как. Сетне клонът и момиченцето на него се удрят в земята, а момчето тича напред, опитва се да стигне до сестра си, преди да е станало късно.
Тя все още е жива, когато стига до нея и я сграбчва в прегръдките си. Жива е, когато той започва да вика с цяло гърло родителите си на помощ. Жива е, докато я моли да не го напуска, докато сълзите му капят по красивото й, спокойно лице. Но така и не отваря очи, а не след дълго тялото ѝ се отпуска неподвижно, докато последният ѝ дъх го напуска завинаги.
Момчето не иска да я пусне, не може да я пусне, въпреки че знае, че няма как да я върне, че станалото е необратимо. Болезнено, като ужилването от стотици оси, осъзнаването стяга гърдите му, отнема дъха му. Той никога вече няма да зърне усмивката й, че няма да чуе гласа ѝ и никога няма да види прехласнатия ѝ по някое красиво насекомо поглед. Няма вече игри. Няма повече смях.
Тя е мъртва и в този топъл ден, който сякаш няма да свърши, брат ѝ си пожелава всичко около него да умре, да повехне красотата, да изсъхнат тревите и дърветата, да опустее плодородната земя.
И там, където е сърцето му, нещо заблестява. Като стотици светулки се откъсват от него мънички златни прашинки и поемат навред, понесени от вятъра, променящи всичко, до което се докоснат. Яркозелените листа на дърветата пожълтяват и умират. Сиви облаци погребват слънцето, носещи дъжд, събрал в себе си мъката на целия свят. Птиците отлитат на огромни ята, остават само гарваните, вестители на смърт. Топлият вятър задухва с ледени пориви, смразяващи кръвта. За първи път в цялата история на света слънцето помръква, а зеленината си отива.
Мъртвото момиченце си има име – Съмър. Името на момчето, което я държи в прегръдките си, докато целият свят умира бавно, е Есен.
ІІІ.
Той седи в кабинета си, взира се безмълвно в сивотата на деня отвън. Тук, в неговото царство, слънцето рядко изгрява. А когато все пак го стори, топлината му не достига до мъртвата земя.
Масата до него е дървена, изградена от безброй преплитащи се корени и клонки, сред които пъплят черни бръмбарчета. Фенерите хвърлят дълги сенки из помещението и те се движат, гърчат се и стенат, но не могат да направят нищо на никого, защото са само сенки.
Той, Есен, спи през по-голямата част от годината и сънищата му неизменно се връщат към миналото, към по-добри, по-красиви и спокойни времена. И докато спи, над света царува лято. Но всяка година, точно в деня на злополуката, той се пробужда и идва в студеното, отдавна опустяло имение, разтваря сърцето си и пуска цялата болка, меланхолия и тъга, която е таял в себе си, из света. И гледа, усеща, как природата и светът се променят отново. Листата умират, тревата изсъхва, животните се крият, птиците отлитат към земи, върху които той няма власт.
Той все така стои до прозореца, гледа навън, без всъщност да вижда каквото и да било. Докосва с пръсти студеното стъкло, усеща влагата отвън, докато ледени капки се стичат по стъклото, сякаш сълзи на малко момче.
С първоначално заглавие "Мъртвият сезон", това е най-скорошният ми самостоятелен разказ. Също както при голяма част от историите ми, той също нямаше точна идея - започнах с първите няколко реда, а самата история придоби своя вид някак от самосебе си...
