От камъка

Създаден бе от камък, а сърцето му беше стоманено.
Ръцете му, огромни, груби и страховито жестоки с бляскавите стоманени шипове, бяха набраздени от дълбоки пукнатини – живи рани в безчувствения камък. От вътрешната страна на лактите му имаше изписани четири руни. Четирите заедно означаваха „Живот”. Разделени, двете от тях означаваха „Смърт.”
Той не знаеше това. А и да го знаеше, това едва ли би имало голямо значение за него.
Не бе създаден, за да разсъждава. Не беше дарен с живот, за да го пропилява в безсмислени размисли.
В момента, в който отвори очи - тесни процепи в сивкавия камък, които блестяха с изумруден огън, видя човешкото същество, лежащо на пода в краката му... и от това същество се стичаше нещо червено и топло, обагряше дългата сива брада и старческите бузи. Тънките, свити устни се извиха в измъчена усмивка, когато човекът видя как Той отвори очите си.
- Аз съм твоят създател - проговори човекът и думите останаха увиснали в простраството между двамата. - Аз съм онзи, който ти дари живот.
Закашля се, присви се, бликна още тъмна течност и обагри пода.
- Твоят... - вече хриптеше. - Твоят... Творец...
А после очите му се затвориха и хриптенето секна.
Каменният човек остана безмълвен, безучастен наблюдател. Не би могъл да разбере какво се е случило току-що, не би разбрал смъртта просто защото тя едва ли някога щеше да дойде за него.

Нямам идея откъде се пръкна това нещо. Написан през 2010, този разказ (да го наречем така условно) всъщност трябваше да е фрагмент от фентъзи роман, който така и не се осъществи - по много причини, една от които - че по някое време се оплетох абсолютно в сюжета и го оставих да отлежи. След като преработих кратичкия текст, реших да го извадя отделно, като самостоятелна мини-история, може би дори част от легенда, която едва ли ще бъде разказана някога.